БошЛаф

Слагали ли сте си слушалки, без да слушате нищо, само за да не ви заговарят? Поздравявали ли сте човек, без да имате никаква представа кой е? Проверявали ли сте ключа два, три, четири пъти? Аз да. И имам още. В този Бошлаф си признавам малките неща, които правим автоматично, после се чудим защо сме ги направили и почти никога не казваме на глас. Някои са смешни. Някои са странни. Някои са толкова...

„От мен нищо не зависи“ - удобна реплика. Казваш я и сякаш веднага ти олеква. Не можеш да оправиш държавата. Не можеш да промениш другите хора. Не можеш да спреш дъжда, задръстването или живота, когато реши да каже „не“. Но дали наистина нищо не зависи от нас? В този Бошлаф си говорим за онова удобно място между „всичко зависи от мен“ и „нищо не зависи от мен“. За малките решения, които не променя...

Колко пъти сте казвали „Ще се чуем“ на човек, на когото така и не сте се обадили? И колко пъти сте отговаряли „Добре“ на въпроса „Как си?“, когато изобщо не сте били добре? „Как си?“ „Ще се чуем.“ „Пази се.“ „Всичко ще бъде наред.“ Все реплики, които казваме постоянно. Толкова постоянно, че почти сме спрели да ги чуваме. В този Бошлаф си говорим за „трябва да се видим“, което никога не стига до да...

Ами ако не си прав? Изкуственият интелект ни казва колко сме умни, социалните мрежи ни показват все повече от това, което вече харесваме, а алгоритмите тихичко подреждат света така, че все по-рядко да се сблъскваме с нещо, което ни противоречи. Но какво се случва, когато всички около нас постоянно казват „Да“? В този Бошлаф си говорим за комплиментите на AI, удобния свят на алгоритмите и онова мал...

В този епизод нямам тема. Наистина. Няма голям въпрос. Няма пет извода. Няма три съвета. Няма дори хубав цитат за Instagram. И въпреки това натиснах REC. В този Бошлаф си говорим за една чаша с калинка, за един бял гълъб, за разговорите без цел, за нуждата ни всичко да има смисъл и за онези дни, в които просто… нищо особено не се случва. Или поне така си мислим. Това е един Бошлаф без тема. Което,...

Колко струва нашето „не“? 500 лв.? 50 000? 5 милиона? Има ли сума, при която спираме да се разпознаваме в огледалото? 💸 В този епизод говорq за нещо неудобно – за  съвестта  като мускул, който атрофира, когато спрем да го използваме. За  доброто име  – не онова пред света, а онова, което ни остава, когато никой не слуша. За  парите  – не като причина, а като катализатор на това, което вече сме би...

Имаме приложение за сън, приложение за ходене, приложение за дишане, приложение за вода, приложение за продуктивност… и, разбира се, приложение, което да ни намери любов. Телефонът знае кога сме спали, колко сме ходили, колко сме били активни и очевидно е на път да разбере и кога е време да се влюбим. Но какво се случва, когато приложенията, които трябва да ни помагат да живеем, започнат да ни каз...

Защо е толкова трудно да излезем в отпуск? (И защо „само едно бързо въпросче“ превръща банския в офис) Физически се справяме чудесно — качваме се на самолета, слагаме банските, правим снимка и пишем „Finally on vacation“ . Но защо тогава главата ни остава в офиса? В този епизод си говорим за: Психологическото отделяне: Какво всъщност означава да не работиш в главата си, докато гледаш залеза. Капан...

Не вярвайте на задачките. Нито на „само една биричка“. Нито на „малко парички“. И особено на „имам едно въпросче“. Умалителните уж правят нещата по-малки. Само че понякога правят нещо съвсем друго — омекотяват, прикриват, разрешават, примамват. В „Епизодче“ има ракийка, кефче, Chiquitita и едно много подозрително „само“. Пуснете го. После няма да можете да спрете да ги чувате. .🌿Вече можете да ос...

Понякога най-важните неща, които искаме да кажем, са само две-три думи. „Обичам те.“ „Липсваш ми.“ „Благодаря ти.“ Но колко често ги оставяме неизказани, защото си мислим, че другият знае? В този епизод на „Бошлаф“ си говорим за малките думи с огромно значение. За любовта, която приемаме за даденост. За липсата, която ни е трудно да признаем. За благодарността към хората, които просто са били там....

Понякога си мислим, че нямаме време. А може би това, което ни липсва, не е време… а тишина. В този епизод ви каня да влезем заедно в онзи рядък момент, в който часовникът губи значение. Времето, в което не знаем кой ден е, телефонът може да звъни, а ние избираме да останем там, където сме. Говорим за отпуската, която започва не когато стигнем морето, а когато успеем да оставим шума зад себе си. За...

Кога за последно ядохте диня с ръце? Или вървяхте по бордюр, сякаш подът е лава? Или просто се напръскахте с вода, без да се тревожите за телефона си? В този епизод си припомняме онези малки летни неща, които никой никога не ни е забранявал. Просто някъде по пътя сме решили, че вече "не ни отиват". Може би е време да отменим тази забрана. 🎙️ Приятно слушане! И ако след епизода ви се прииска да лег...

Има шумове, които ни побъркват. Хъркането в съседната палатка. Металната лъжичка, която безкрайно разбърква кафето. Ципът, който се отваря и затваря още преди изгрев. Джапанките, пластмасовата бутилка, детските писъци... И все пак... как така няколко месеца по-късно точно тези звуци започват да ни липсват? В този епизод на „Бошлаф“ се разхождаме из един къмпинг, където тишината почти не съществува...

Колко време отнема да изпратиш едно съобщение? Няколко секунди. А колко време може да отнеме да съжаляваш за него? Понякога години. В този епизод си говорим за онази една минута между импулса и бутона „Публикувай“. За думите, които остават. За дигиталния отпечатък, който често е по-дълъг от паметта ни. И за силата понякога да не кажем всичко, което мислим. Защото не всичко, което мислим, заслужава...

Затворете очи. Поемете дълбоко въздух. На какво ви замириса? В този епизод няма да говорим за парфюми. Ще говорим за ароматите, които не могат да се купят - първия летен дъжд, динята, съхналото на слънце пране, слънцезащитния крем, смокинята… онези малки ухания, които отключват големи спомени. Ще се разходим на едно необикновено място, където експонатите не се гледат, а се усещат. И може би ще отк...

Кога за последно намерихте нещо, което няма никаква стойност... но ви накара да се усмихнете? В този епизод си говорим за малките съкровища, които лежат по пътя ни - камъчета, мидички, стъкълца, перца... и, колкото и странно да звучи, кламери. Защо като деца джобовете ни бяха пълни с открития, а днес са пълни с ключове, карти и списъци със задачи? Какво губим, когато престанем да гледаме в краката...

Някога се срещахме и аз не знам как сме успявали. Но го правехме без телефони, без съобщения от типа на „на ъгъла съм“ или „след две минути съм там“. Само с един определен предварително час, едно място и малко търпение. В този епизод на „Бошлаф“ си говорим за онези 5-6 минути закъснение. За чакането, за срещите, за егото, за оправданията и за магията на времето, когато нямаше как да провериш къде...

След юбилейния епизод 300 е време за нещо съвсем различно. Или може би съвсем същото. За малките неща. За съкровищата, които често подминаваме. За охлювчетата по пясъка, които събирахме като деца и за онези други охлювчета, които животът продължава да ни подхвърля всеки ден. В свят, който измерва всичко в числа, лайкове и статистики, този епизод е покана да забавим крачка, да се огледаме и да забе...

🎙️ 300 БОШЛАФа или 300 селфита на душата Преди 2444 дни започна едно приключение, наречено „Бошлаф“. Един подкаст за мисленето, смисъла, любопитството и всички онези въпроси, които рядко имат еднозначен отговор. За юбилейния епизод №300 се връщам към самото начало - към първия епизод, към селфитата, към въпроса дали човек може да бъде собствената си муза и към начина, по който виждаме себе си в ед...

Бримката на чорапогащника. Етикетът, който драска. „Казах ли ти…“ за трети път. Малки неща. Безкрайно дребни. Обективно неважни. И все пак - ни побъркват. В този епизод на  Бошлаф  Деси Бошнакова се рови в дребните дразнители, които ни изкарват извън релците. Защо реагираме така? И какво да правим с тях? Истината е, че не е нужно да спираш да се дразниш. Трябва да разбереш какво ти казва дразненет...

🎙️ „Без публика“ е епизод за живота, който не качваме онлайн. За кроасаните с фотосесия, морето през селфи камерата, бабините баници без лайкове и онези малки радости, които имат смисъл дори когато никой не ги вижда. Защо днес почти всичко минава през въпроса „Това качва ли се?“ И кога за последно направихте нещо красиво… само защото ви е било хубаво? В епизода: ☀️ летни мисли и смешни истини 📸 ж...

Какво общо имат кутиите на баба, паниката преди среща и едно малко парче пластмаса? В този епизод на 🎙️ „Бошлаф“ с Деси Бошнакова е за копчето - нещото, което почти не забелязваме… докато не падне. От историята на копчетата като символ на богатство, през странните суеверия и магическите им сили, до онези кутии у дома, пълни с копчета от дрехи, хора и времена, които вече ги няма. Това е епизод за:...

В този епизод на Бошлаф те водя от един празен плаж до една пейка в парка, от луксозен ресторант с двойка вперила погледи в телефоните до кола, паркирана пред блока, където разговорът е толкова добър, че никой не иска да си тръгва. Говорим за споделянето, което не е във Facebook или Instagram, а истинско. От онова, което и бабите ни познават. И за това защо с правилния човек дори студеният дюнер е...

Вземам си дърмите и дим да ме няма  – звучи като свобода. Но дали е? В този епизод на  БОШЛАФ  задавам неудобния въпрос:  тръгваме ли си твърде рано? 🔹 Защото напускаме работа при първото неудобство. 🔹 Защото спираме разговор, който не върви гладко. 🔹 Защото излизаме от връзка, преди тя да е имала шанс да стане сериозна. Но какво става, ако най-хубавите неща изискват да останеш… само още малко...

Колко хубави неща пропускаш… просто защото не ги виждаш? Една локва, която успяваш да избегнеш. Една нова каса, която се отваря точно пред теб. Един малък жест, който прави деня ти по-поносим. Те са там. Но ако не си настроил очите си за тях… все едно не съществуват. В този епизод на Бошлаф си говорим за това защо виждаме проблемите толкова ясно… и хубавите неща – почти никога. И как с една съвсем...