For A Better You| Подкаст

Толкова много хора не предприемат нищо, или спират да вярват, че са способни да осъществят мечтите си, защото се ужасяват при мисълта, че ще се провалят. И че другите ще видят това.

Да бъдем все заети се превръща в наше естествено състояние, което ни пречи да се радваме на малките неща от живота, да бъдем в добро настроение, и най-важното – ограбва здравето ни постепенно и сигурно.

По-голямата част от безпокойствата в живота ни се дължат на драмата, които сами си създаваме. Животът ни минава бързо като сън. Нека не го превръщаме в кошмар, само защото не умеем да използваме правилно времето си и не се занимаваме с нещата, които наистина са приоритетни.

Живеем в свят, в който винаги ще има някой, който се справя по-добре от нас, изглежда по-добре от нас, или живее далеч по-щастливо от нас. И това ни побърква. Ако имаме навика постоянно да се сравняваме с другите, време е да осъзнаем, че единственият, с когото трябва да се сравняваме, е самият себе си и то с това, което сме били вчера.

Изобщо не обичам въпросите от типа „Какво бихте направили, ако знаехте, че ви остава 1 месец живот“. Защото ме притискат. Защото ми напомнят, че смъртта е факт. И рано или късно тя идва в живота ни. Но книгата на Пол Каланити ме порази с начина, по който би трябвало да приемаме смъртността си – не като проблем, който да разрешим, а като част от живота ни, която трябва да преживеем.

Да имаш мечта и да имаш цел са две различни неща. Целта е мечтата, която си е обула работните ботуши и си е сложила работните ръкавици, и е започнала да действа. Някои хора остават само с мечтите си. Други ги реализират, защото са ги превърнали в целите, които преследват.

„Една от красивите компенсации в живота е, че никой не може искрено да помогне на друг човек, без това да помогне и на самия него в отплата“ – това са думи на Ралф Емерсън и са толкова верни в живота. Много хора се възпират да дават от своето за някой друг, защото смятат, че така лишават себе си, но истината е, че всяко извършено добро, носи за самите нас безценно благотворно влияние, което не се...

„Животът е път към дома. Душата никога не престава да го търси. Своя дом.“ Още с тези три изречения от първата страница на книгата, знаех, че тази книга ще бъде моята. Четях и не можех да повярвам, че това е дебютен роман. Толкова красиво написан. И те кара да спираш от време на време и да размишляваш. И да си спомняш. И да съпреживяваш отново.

Отдавна осъзнах, че няма как да бъда по-добра версия на себе си, ако не постигна баланс и в диетата си. Начинът ни на хранене е толкова тясно свързан с нашето здраве, продуктивност, творческа енергия, емоционално здраве и способност да се справяме със стресови ситуации. Не казвам, че е лесна зона, в която се правят промени. Но е абсолютно задължителна зона, в която промените трябва да се случват д...

Понякога губим ценни приятелства и взаимоотношения, защото не казваме „Съжалявам“ навреме или изобщо не умеем да се извиняваме. Не осъзнаваме как да признаем вината си не е унизително, а е признак на зрялост и желание да възстановиш счупеното. Да продължиш връзката, до покажеш, че не твоята правота е важна, а човекът срещу теб е важният.

Понякога изоставяме мечтите си, защото сме започнали твърде много да правим това, което е логично в хорските очи, но не и в нашите. Това, което другите вярват за нас, но то не е това, което вярваме и искаме за себе си. И сме допуснали да си търсим изумително глупави извинения, за да не последваме сърцето си, потенциала си и реализацията си в живота.

Ако си намерил причината, поради която да ставаш с радост от леглото си всяка сутрин, значи си намерил своя икигай. Прочетох книгата „Икигай“ на испанските автори Ектор Гарсия и Франсеск Миралес, защото беше избрана за редовната среща на нашия читателски клуб и макар, много от нещата в нея да ми бяха познати, всъщност тази книга потвърди отново някои ценни уроци, които си струва бъдат прилагани в...

Животът ни среща с различни хора. Някои от тях остават приятели докрай. За други разбираме, че не са направени от материала на истинския приятел. И по-добре е навреме да се разделят пътищата ни, отколкото да останем в едни отношения, които са обречени да бъдат деструктивни.

Всеки ден, поне за 15 минути, а ако можете и повече, спрете всичко и бъдете егоисти, като си подарите време само за себе си.

Идваме на този свят като невинно същество, с чисто сърце, готово да опознае себе си и света, за да заживее пълноценно в него. И някъде там по пътя на това опознаване, се оказваме изпълнени с вярванията на някой друг за това кои сме и какъв трябва да бъде животът ни.

Понякога успехът ни кара да се възгордеем твърде рано и да започнем да разкрасяваме историята на нашите постижения. Това е знак, че сме си повярвали твърде много и е възможно да паднем отвисоко. А това падане е болезнено.

Ако имате проблем с вашата степен на продуктивност, това означава, че имате проблем със способността си да се фокусирате върху дадената работа и да се справяте с нещата, които ви разсейват.

Понякога животът ни протича така, все едно отговорността за него не е наша. Все едно сме я връчили на някой друг – на родителите си, на училището, на градската управа, на правителството, на държавата. Всеки друг е отговорен и трябва да бъде критикуван, но не и ние.

Перфекционизмът и желанието да покажеш най-доброто от себе си, не са едно и също нещо. Перфекционизмът не е свързан със здравословен растеж и постижения. Той ни кара да вярваме, че ако живеем перфектно, изглеждаме перфектно и постъпваме перфектно, ще избегнем болката да бъдем обвинявани, преценявани и окачествявани.

Онзи, който е щастлив, ще направи и другите щастливи. Това е мисъл на Марк Твен и е толкова вярна. Така сме създадени, че искаме или не, живеем в общност, и твоето настроение ще се предаде и на мен, както и моето настроение и нагласа ще се предадат и на теб. Ако сме щастливи хора, взаимоотношенията ни с другите ще подхранват и благоприятстват чувството за щастие.

Живеем във време, когато ни става все по-трудно да отдаваме стопроцентово внимание на човека срещу нас, с когото разговаряме. Изследванията показват, че разговорите, които се водят в присъствие на електронни устройства, са далеч по-некачествени и с по-ниски нива на емпатия от тези, при които няма никакви устройства.

Претенцията, че знаем много, е един от най-опасните ни пороци, защото ни спира от това да се развиваме и усъвършенстваме. Лекарството против този порок е усърдната самооценка.

Знаех, че ще бъде тежка тази книга. Защото разказва за оцеляване. Оцеляване в Аушвиц – лагера на смъртта. Не е лесно да се четат такива истории. Но в тях поуките са много и те отрезвяват по начин, по който нищо от ежедневието не може да го направи.

Ако някога сте се чудили защо ви е трудно да накарате себе си да свършите нещата, които ще разрешат проблемите ви и ще подобрят живота ви, отговорът е много простичък – осланяте се на чувствата си, не на разума си.

Представете си, какво би било, ако повече хора решат да практикуват тези три навика – да бъдат благодарни винаги, да умеят да прощават, и да внасят радост в живота на другите. Представяте ли си как се живее в едно такова общество?